12 признака че сте от София и учите в чужбина

Ето, какво открих, докато релаксирах между опитите ми за учене за изпит…

1. Влизате с ентусиазъм в сграда на която пише „Shop“, но излизате разочаровани т.к. там никой не говори шопски.

2. Вие сте от столичен град, но в чужбина най-често студенствате във провинциален град. Какво падение!

3. Разправяте наляво и надясно че от българите нищо не става, а вие софиянци сте по-специални, т.к. произлизате от по-особен род маймуни- така наречения „Витошки макак“.

4. Като ви питат от къде сте отговаряте с биене в гърдите „От столицата на България“. Получавате отговор „Аха Букурещ“. За което много мразите румънци.

5. Колегите с които най-добре се разбирате са Бонго Бонго от Мбабане, Пудкомафани от Масеру, Пеци Мяу от Ханой, Мюмюн от Абиджан и Фатме от Ташкент. Това което ви прави толкова близки е, че всички сте от столични градове.

6. Мразите колегите ви които идват от Манчестър, Ливърпул, Кьолн, Марсилия, Лион, Милано. Това което ви отвращава в тях е провинциалния им манталитет които особено се откроява на сбирките на випуска с колеги посочени в точка 5.

7. Присмивате се на лондончани с мизерното им метро дълго 408 километра. Гордеете се със софийското дълго цели 14 700 метра.

8. Като отидете в чужбина обикновено се установявате да живеете в квартали като например Chorweiler в Кьолн. Много ви напомнят на родния Младост и в тях се чувствате като вкъщи.

9. Завиждате на хората които живеят в Kreuzberg, Берлин т.к само те могат ядат банички и боза, а също и шкембе чорба.

10. Често влизате в спор със гърци които твърдят че нямате право градът ви да е с гръцко име и вие самите да се гърчеете т.к. майчиния ви език е славянски. (София- от гръцки значи мъдрост- б.а.)

11. Изумявате се на любовта на туземците към пътувания. Всяка седмица те посещават съседни градове, а при по-голяма почивка ходят и по-далеч. А вие като сте в родния си град, по-далеч от околовръстното не сте ходили.

12. Обичате да посещавате арабските и турските квартали. Много ви напомнят на района около Баня баши в София.

Не мога да заспя

Губя се в сънищата си, които не сънувам!

Завръщам се в спомените си и търся мечтите си… вече остарели.

Няма ги!

Не знам дали спя…

Дали сънувам, ако не спя?

Сънищата ни мечти ли са, или мечтите ни – сбъднати сънища?

03:45 – време е да… запаля цигарата си…

Димът й прорязва стаята ми, която скоро ще бъде празна…

Не мога да заспя…

А заспя ли, се събуждам..!

—————-
Now playing: Eric Allaman – Angel On A Bus Stop
via FoxyTunes

Старата маска на ново лице

И отново същите терзания….

Раниците

Дали заради проливните дъждове, които се изваляха тези дни, или поради друго, в петък докато чакахме за представление с Дес се натъкнахме на следното:

Нещо без име – 2

Той стана от пианото още по-объркан отколкото беше, когато седнал да разходи пръстите си по черно-белите клавиши.

Животът му беше странна плетеница от неизвестноси и се луташе по коридорите на объркването, и всичко му се струваше една сложна пиеса от разминавания и случайности.

Нощта бе млада и пред него. Това бе моментът в който си даваше равносметка за всички неща, които му се слсучваха и тепърва щяха да се случват, но не и за нещата които искаше да му се случат.

Целият този голям град с всичките си неволи и съдби му беше дом. Въпреки, че на моменти искаше да ибзяга и никой да не знае за съществуването му.

Облаците бяха скрили месечината и стаята се овсетяваше слабо от блещукащите улични лампи и малката свещ която бе запалил и сложил до прозореца.

Тих ветрец караше пердето да играе нетактичен танц и светлините играеха по него своята пиеса…

Скоро, след няколко минутки размисъл или по-скоро тишина умората бавно започна да завзема тялото му и той щеше да заспи с повече въпорси, отколкото решения му предлагаше сутринта…

Нещо без име

Последните какпи летен дъжд потропваха на прозореца, когато тя се пробуди. Под терасата й се чуваха детски гласчета криещи се, но и щастливи, че е валяло…

Малки капчици се стичаха по треперещите листа на дърветата и звънко свършваха своя кратък път върху асфалта. Изведнъж тя бе обзета от неразбираеми за нея емоции, когато слкънцето си проправи път през облаците и в далечината срещна Него…

Тя бе видяла Него…!

(следва продължеие…)

Една глътка… живот

Животът е като една цигара – докато усетиш, че гориш, всъщност вече си изпепелен…

Или както понякога се случва, си намокрен и разочароваш този, който иска да се докосне до теб и иска да станеш част от него…

Може би смяташ, че си незначителен, но не осъзнаваш, че ти си до болка потребен на нуждаещите се от теб…

Обгръщаш се в пламъци, когато усетш допира на чужди устни по тялото си…

И… тогава всичко почва да гори…

Нощта…

Тя тогава, вече не тъмна….

Не е самотна…

Започва да блести…

И поемаш по осветената от луната пътека…

Понякога падаш, но винаги се намира някой, който те забелязва и те взема със себе си……

За да сподели с тебе своя Път…..

05.2.2007 г. 01:38

Из скиците на петък вечер

Още от ученическите си години не обичам петък вечер…
Дали защото тогава бях нещо като аутсайдер или просто бях един задръстен ученик…
Или пък още от „семейството“ си, с което живях до 13-тата си година…
Не знам, както обичам, да казвам наистина не знам!
В интерес на истината, много хора не вярват, че в училище съм бил така да се каже „задръстен“…
Все пак бях попаднал от съвсем малкия провинциален град в старопрестолния град, който ми изглеждаше огромен тогава…
В Омуртаг нямаше кой знае какви опции за забавления… И там си бях онова затворено момче, което си живееше в собствения си свят.. Честно, дори не си спомням какъв е бил той…
Там са спомените от детството… Някой хубави, някой не чак толкова заслужаващи да си ги спомням, но запечатени в съзнанието ми…
Спомени, които едва ли ще забравя.. Спомени, които едва ли някой би искал да забрави от тези си години…. Онази първа, странна любовна тръпка, след която се бях уплашил, побъркал и три дни се молих (и аз не знам на кого). Молих… Всъщност, наистина се бях уплашил от себе си… от това какво очаквах от себе си… Никога няма да забравя онзи кабинет по биология, в който осъзнах чувствата си… И стаята в къщата на пралеля ми, в която цял ден седях и си повтарях, че това не може да е истина… Да, така беше.. Не бе истинско… Тези хубави емоции, така и не излязоха от онзи кабинет и от моите мисли… Така и не станаха споделени, а и едва ли някой ден ще бъдат!
Сега се връщам с усмивка към тези моменти и частица от мен едва ли ще ги забрави…
После… После оставих малкия град и избягах във Велико Търново. Очакваше се много от мен… И аз очаквах много от себе си, от хората, от града… Но едва ли с малкия си мозък съм го осъзнавал тогава, както сега го осъзнавам…
Там се осъзнах като личност, благодаря на всички мои приятели, с които се запознах!
Там изживях първите си (вече осъзнати) любовни трепети и разочарования.
И все пак, не бях разглезеното градско дете, което ходи по дискотеки и подобни…
Търново отключи онази част от мен, в която сега се крие умерената артистичност, която понякога еуфорично ме обладава…
И все още продължавах да си живея в моя си свят… Все едно не бях за там, а толкова го исках… Живях без съквартирант в една малка стая, чиито прозорец сякаш се опитваше да стигне до реалния свят, но така и не успявах.. Бях там, но не бях…
От всички дни в седмицата най не харесвах петъците… Може би защото не успявах да се социализирам с връстниците си или и аз не знам вече защо… Но всяка петък вечер бях сам в малката си стая… Понякога излизах, разхождах се из малките улички или не чак толкова малките улички на града…
Понякога си пътувах за Омуртаг и може би това е друга причина за да не харесвам петъчните вечери…
Бях свикнал с големия град, с шума му, с хората му с това, че никой не знае кой си и не му пука кой знае колко от къде си и защо си там. Цялата тази анонимност ме караше да се чувствам комфортно и в същото време у дома си…
Отключването ми към света може би се случи към края на 11-ти клас или в 12-ти… вече не помня.. За това ми помогна един студент по история, който стажуваше в нашето училище… За пръв път срещнах човек, който правеше нещо, защото наистина го искаше и наистина му харесваше… Ако ролята на учителя е да научи поне малко ученика си да знае какво да иска и да го накара да следва мечтите си, то това е Учителят!
Следва… следва вече наистина големият град – милата ни столица…
Първото ми посещение тука, бе през нощта… Всичко ми се струваше толкова голямо и непознато… Първите ми мисли бяха как ще се справя в цялата тази суматоха… Но всичко премина… Отново на помощ ми бе анонимността, която вече се развихри в моя непукизъм спрямо държанието и действията на хората…
Но както се казва, отново миналото дойде и ме намери… със самотните петък вечери… Винаги съм и все още страня от големите шумотевици, за което всяка моя петък вечер представлява или скромно събиране с близки приятели, или гледане на филм, или съчиняване на някой друг ред пред компютъра…
Не казвам, че не ми харесва… Нито отричам, че ми харесва… Границата между това дадено нещо да ми харесва или не, е много тънка и размита…
Все пак онази сладко-кисела болка, която изпитвам всеки петък, колкото и понякога да ме наранява, вече е част то мене.. Превърна се в нещо като навик и едва ли би могло да си тръгне от мен…..

Петък е… и е вечер…

„Светът е голям и спасение дебне навсякъде“

И все пак има надежда…

Обикновено като става дума за 8-ми Декември, всички се сещаме за огромни купони, безумно количество щуротии и високо ниво на черния си дроб…

Да, ама не…

От първото ми честване на този празник, до днес, този ден не е представлявал нещо особено и като празник и като каквото и да е било…

Първи курс – бях с колеги, втори – често не помня, трети – коварна настинка ме порази и бях вкъщи и се лекувах с силна доза филми. Но мисля, че кулминацията, както е редно в 4-ти курс настъпи… Макар и задържан в големия град от ред форсмажорни обстоятелства.. вечерта ми завърши в подлеза на „Ялта“ в една малка кинозала, която от доста време исках да посетя…

Озарен от спонтанната идея да се отдадем на някоя кулутра цел, аз и моята приятелка Ива, решихме да уважим последният български филм, макар и с малко предубеждение…

Резултатът беше следния…..

Най-добрият български филм, на който съм бил свидетел до сега…

Какъвто и да е пътят по който си поел, какъвто и да е проблемът в който си попаднал, каквато и да е любовта в която си се оплел, колкото и да е сложка задачата, която някой честно или нечестно ти е положил, в каквато и безизходица да си… знай и запомни, че светът е голям и спасение дебне, наистина, ама наистина отвсякъде….

Защото ако си тръгнал на някъде, винаги знаеш, че ако се изгубиш, ще намериш изход, който да те спаси….

„Love is danger, love is pleasure“

През цялото си съществуване, всеки от нас, търси… Търси любов, онази любов, която да бъде с него до края на дните му… Търси, Човека или по-скоро Някой, който да го дари с тази любов….

Ех, любов, любов….

По пътя си към нея, изминаваме какви ли не трудности. Вървим сами по.. Усмихваме се, срещаме се, разделяме се и пак се срещаме и нещата се въртят в един омагьосан цикъл..

И накрая Го намираш! (или те намират) Намираш онзи Някой, за който си копнеел. Онзи Някой, за който сякаш си познавал цял живот. Онзи Някой, който може би е Правилният!

Но, казват, че любовта се усещала, когато боли, а заболи ли е било вече късно… Нито съм първия, нито съм последния, който споделя това мнение. Има болка във всяка любов. Странното е, че няма ли я болката, не можем да разберем дали обичаме истински или само така ни се иска.

Има любов. Има любов, която се помни цял живот. Има любов, мимолетна като замаха на пеперуда. Има любов, която идва ненадейно и променя целия ти живот с краката нагоре. Любовта е такава! Никога не знаеш от кого, къде и как може да те сполети… и още повече, кога може да те напусне.

Една китайска мъдрост гласи, че ако щастие дойде при тебе само, носи само нещастие, когато си заминава.

За финал ще използвам цитат от един от любимите ми филми – „Anlat İstanbul“

„Казват, че любовта е била като огъня. Отдалече е топлила душата на човека, но решиш ли да я докоснеш – изгаряла…. Ето любовта е такава. От къде ще дойде и кога ще настъпи часът и никога не се знае… Някой хора, намират за странни и осъждат някой видове любов. Вие то тях ли сте!? Тогава, странността е във Вас. Защото в страната на Любовта, странни и невъзможни неща няма!“